Любопитството към това, което ни заобикаля, опитите да разберем как работи Вселената, както и желанието да проникнем в непознатия свят на другия свят, винаги са били признак на човешкия ум. Когато хората усещат, преживяват или наблюдават нещо, което се случва на другите, те го усвояват и консолидират, като искат не само да разберат правилно какво е състоянието на нещата, но и дали е възможно да разберат истината. Познанието във философията е един от най-интересните въпроси, защото философията се опитва да рационализира и обясни различните процеси, които протичат в човешкия мозък и са насочени към получаване на знания.
Процесът на познание е по-сложен от просто натрупването на знания - той е творчески, културен и социален; Тя включва не само рационални, но интуитивни и сетивни механизми на мислене. Ето защо познанието във философията е особен проблем, който се занимава със специален теоретичен раздел, наречен епистемология или епистемология. Началото на гносеологията като специален клон на философията е поставено от Скот Ферие през 19 век. Тази философска дисциплина изучава както методите и принципите за получаване на знания, така и какво е познанието, какво общо има с реалния свят, дали има граници, както и какви са връзките между това, което се знае, и тези, които знаят. Има много различни теории на знанието, които се критикуват взаимно и предлагат множество концепции за това какво знание е истинско и надеждно, какви са неговите типове и защо по принцип сме в състояние да познаваме света и себе си.
Накратко, философите в тази област се занимават с разбирането защо знанието съществува; как можем да определим, че това е точно знанието, което има сигурност и истина, а не повърхностна преценка (или мнение) или дори заблуда; как се развиват тези знания, както и какви са самите методи за познание. Във философията през цялата си история въпросът беше изключително остър за смисъла на придобиването на знания за човека и човечеството, дали той носи щастие или скръб. Но колкото и да е, в живота на съвременното общество придобиването на нови знания е придобило такова значение, че сегашният етап на развитие на това общество често се нарича информационно, още повече, че това е информационното пространство, обединяващо човечеството.
Познанието във философията изглежда като процес, който има социална, ценностна природа. Историята ни казва, че хората са били готови не само да придобият нови знания, но и да я подкрепят, въпреки факта, че много често е трябвало и сега трябва да плащат с живота си, свобода, раздяла с роднините. Тъй като това е процес, той е подобен на други видове дейности, изучавани във философията и подобно на тях се определя от потребности (желание да се разбере, обясни), мотиви (практически или чисто интелектуални), цели (придобиване на знания, разбиране на истината), означава (като наблюдение, анализ, експеримент, логика, интуиция и т.н.) и резултатите.
Един от основните проблеми, от които се интересува философската мисъл, е как се развива познанието. Първоначално философията установи, че първият тип знания е наивно, обикновено знание, което с течение на времето в процеса на развитие на културата се усъвършенства, порождайки възникването на теоретични принципи на научното познание и мислене. В същото време философията прави разлика между принципите и методите на самото философско познание и изучаването на конкретни научни знания (философия на науката).
Философите също помислили каква роля играе познавателният субект в процеса на познанието. Познанието във философията е не само изучаване на нещата и процесите около човек или протичащи в него независимо, но и неговият духовен живот. Знаейки, човек не само осъзнава, че изучава нещо външно, но и че това изследване влияе върху себе си. Освен това, особено в областта на хуманитарното познание, състоянието на знаещия предмет, неговите ценности и вярвания могат да повлияят на резултатите от познанието. Оценявайки този сложен проблем, философи от различни направления стигнаха до напълно противоположни изводи. Например, позитивистите упрекнаха хуманитарните знания за липсата на обективност, а представителите на философската херменевтика, напротив, считаха субективността за специфична характеристика на хуманитарното познание, което следователно е по-близо до непосредствеността и, следователно, до истината.
