Проблемът с познаваемостта на света е един от ключовите в епистемологията. Без неговото решение е невъзможно да се определи естеството на познанието и неговия обхват, нито законите или тенденциите на умствената дейност на човека. Във връзка с нея обикновено възниква въпросът какво е отношението на натрупаната информация към реалността и какви са критериите за тяхната надеждност. По този начин един от основните въпроси, пред които философите се сблъскват в продължение на няколко хилядолетия, е как реалността наистина отразява нашите знания и дали нашето съзнание е в състояние да даде адекватна картина на нашата среда.
Разбира се, проблемът с познаваемостта на света във философията не е получил цялостно и недвусмислено решение. Например, агностицизмът категорично (или, поне в определен смисъл) отрича, че можем надеждно да проумеем същността на процесите, протичащи в природата и себе си. Това не означава, че тази философска концепция отхвърля знанието по принцип. Например такъв изключителен мислител като Имануел Кант посвети много работа на този проблем и в крайна сметка стигна до заключението, че можем да разберем само явления и нищо повече. Същността на нещата остава недостъпна за нас. Продължавайки идеите си, друг философ, Хюм, предположи, че ние не говорим дори за явления, а за собствените си усещания, тъй като нищо друго не ни беше дадено да разберем.
По този начин проблемите на познаваемостта на света сред агностиците могат да се сведат до твърдението, че ние наблюдаваме и имаме от опит само определен вид, а същността на реалността е скрита от нас. Трябва да се каже, че никой не опроверга окончателно тази теза. Още през 18-ти век, в своята Критика на чистия разум, Кант повдигна въпроса какво можем да знаем като цяло и как и оттогава той остава почти толкова актуален, колкото и тогава. Разбира се, можем да обвиним агностиците за това, че те свеждат целия обем от нашите знания до чисто умствена дейност, която не само анализира околната среда, но и се адаптира към нея. Същият Кант нарече причината ни нещо подобно на формите, с които детето играе в пясъчната кутия. Всичко, което поемаме, точно там в нашия мозък, приема дадена форма. Затова по-скоро конструираме обекта, който се опитваме да разберем.
Проблемът с познаваемостта на света, или по-скоро с неговата неразбираемост, все още силно се интересува от учените. Прагматичните философи казват, че умствената ни дейност е просто утилитарна по своя характер и ние „изваждаме“ от реалността това, което помага да оцелеем. Теорията на Хелмхолц е интересна, че просто създаваме символи, шифри и йероглифи, обозначавайки ги тези или онези концепции за наше удобство. Известният математик Поанкаре, подобно на автора на „философията на живота“ Бергсън, се съгласи помежду си, че умът ни може да проумее определени отношения между явленията, но не е в състояние да разбере каква е тяхната природа.
Проблемът с познаваемостта на света тревожи и съвременните философи. Създателят на известната теория за проверка и „фалшификация“ Карл Попър призова учените да бъдат внимателни и да кажат, че не сме достъпни с някаква обективна истина, а само с правдоподобност. Знанието не ни дава пълно отражение на реалността и в най-добрия случай може да служи на нуждите и утилитарните нужди на човека. Неговият също толкова известен противник Ханс-Георг Гадамер заяви, че всичко това се отнася само за естествените и математическите науки, за които истината изобщо не се разкрива. Последното е възможно само в областта на „духовните науки“, която използва съвсем различни критерии за разбиране.
Въпреки това, дори повечето от тези учени все пак признават вероятността да осъзнаят реалността и проблемът с познаваемостта на света просто се появява пред тях като въпрос за същността на това какво и как изучаваме. Съществува и друга гледна точка, която ни е по-позната, тъй като беше споделена от материалистичната философия. Според нея източникът на знание е обективната реалност, която се отразява повече или по-малко адекватно в човешкия мозък. Този процес протича в логически форми, произтичащи от практиката. Подобна епистемологична теория се опитва да научи да обоснове способността на хората да дадат в съвкупност от своите знания истинска картина на реалността.
