През втората половина на 19 век се наблюдава постепенно отклонение от класиката и плавен преход към некласическата философия, започва периодът на промяна на моделите и принципите на философското мислене. Философията на 20 век характеризира класическата тенденция като вид тотална тенденция или стил на мислене, което е характерно за около тристагодишна епоха от развитието на западната мисъл. По това време мисловната структура на класическата посока беше старателно просмукана от усещането за естествения ред на нещата и рационално разбираема в теорията на познанието. Привържениците на класическото движение смятаха, че умът е основното и най-съвършеното средство за трансформация в човешкия живот. Решаващите сили, които ни позволяват да се надяваме на решение на неотложните проблеми на човечеството, обявиха знанието като такова и рационалното знание.
През XX век. поради редица социално-културни промени, като напредък в научните знания и технологичния напредък, класовата конфронтация не стана толкова ожесточена, колкото през 19 век. Западноевропейската философия на 20-и век преживява прилив на теоретична природознание, което доведе до факта, че материалистичните и идеалистичните системи се оказват непоследователни в обяснението на промените, настъпили в науката и обществото. Във философските школи на 20 век конфронтацията между идеалистични и материалистични теории вече не заема предишното господстващо място, отстъпвайки на новите тенденции.
Философията на 20 век се определяше преди всичко от факта, че класическите конструкции вече не задоволяват много представители на философските движения поради факта, че в тях се губи представата за човека като такъв. Разнообразието и специфичността на субективните проявления на човека, както някои мислители от онова време вярват, не може да бъде „схванато“ от научните методи. За разлика от рационализма, философите започват да поставят некласическа философия, където основната реалност е животът и съществуването на човека.
Западната философия от 20 век поставя под въпрос желанието на класическата философия да представи обществото като обективна цялост, подобна на природните обекти. 20-ти век премина под знамето на известен „антропологически бум”, възникнал във философията. Образът на така наречената социална реалност, характерен за философията на онова време, беше пряко свързан с такова понятие като „интерсубективност“. Както вярваха философите от онова време, тази посока е създадена за преодоляване на разделението на предмет и обект, което беше толкова характерно за социалната класическа философия. Интерсубективната посока във философията се основаваше на идеята за особен вид реалност, който се развива във взаимоотношенията на хората.
Методите, разработени и приложени от философията на 20 век, са по-сложни и дори донякъде сложни, в сравнение с класическата философия от 19 век. По-специално, това се проявява в нарастващата роля на философския труд върху формата и структурата на човешката култура (символни формации, значения, текстове). Философията на 20 век се характеризира и с мултидисциплинарността си. Това се изразява в многообразието на неговите области и училища. Всички нови сфери, които досега оставаха неизвестни, бяха включени в орбитата на философско и научно разбиране през 20 век.
С началото на нова ера тоналността и общото настроение на философските произведения се променят, те губят уверения оптимизъм, характерен за класическата философия. Философията на 20-ти век се доближава много до създаването на напълно нова парадигма за световно възприятие, световен размер и светоглед, на човек, който е пряко свързан с непрекъснато нарастващите потребности от коренно нов тип рационалност.
